Здравейте, приятели.
Последните 20 години от живота ми преминаха в Александровска болница. Тук срещнах учителите си, тук се влюбих в урологията и тази клиника се превърна във втория ми дом, във второто ми семейство.
Всичко, което съм постигнал в лекарската професия, съм го научил тук. Успешната ми кариера на уролог и хирург е благодарение на незабравимите хора, които ме посрещнаха и бяха до мен в кабинетите на тази сграда от 2003-та година до днес.
С годините ставах все по-добър в работата си и все по-неуспешен в това да имам време за всичко. 24 часа в денонощието не са ми достатъчни, за да бъда това, което искам да бъда.
Затова взех трудното решение да си дам почивка от голямата болница.
Точно така, приятели, напускам Александровска болница след 20 години ежедневно и пълно отдаване на най-тежките случаи в урологията.
Ако не бях лекар, подобна промяна щеше да бъде посрещната по-скоро с “е крайно време беше, 20 години на едно място стигат”. Но за лекарите да си постоянно под огромен стрес сякаш е по подразбиране.
Истината е обаче, че ние не сме някакви свръхчовеци. Или дори да сме, не можем да бъдем вечно такива.
За мен 20 години беше важно всеки ден да помагам и да бъда най-добрият в това, което правя. Да надскачам себе си, да работя по 14 часа и да бъда на разположение в останалите 10.
Време е обаче в тези 24 часа от денонощието да бъда и малко повече със семейството си, със себе си, с нещата, които ми харесват.
Искам да имам повече свобода да експериментирам с нови технологии, лазери, медикаменти. Да вървя по свой път и да съм по-гъвкав с графика си. Но това е невъзможно, когато си част от голяма машина.
Разбира се, че няма да изоставям пациентите си. Напротив. Ще развивам практиката си още повече, защото ще имам повече време. Ще продължавам да бъда доцент Василев, урологът, когото познавате.
Но ще бъда и малко повече татко на Мони, съпруг, приятел, сърфист, любител влогър…
Всички имаме един единствен живот и трябва да го изживеем по най-добрия начин. И най-балансираният – между работата, призванието, семейството, хобитата, близките, които разчитат на нас и стотиците пациенти, които вярват в нас. Но няма как да сме навсякъде.
Не знам какво точно следва, но нямам търпение да разбера.
И се надявам, че вие ще ме разберете и ще ме подкрепите в тази голяма промяна.
Благодаря ви.